Преданието разказва за една хубава девойка Митра, която белела платно на извора край село Таваличево. Зърнал я синът на известния тогава турчин Карагалията, който имал чифлик в село Горна Козница и владеел земите в околността. Пленен от хубостта й, опитал се да я улови за харема си, но тя се скрила в храсталака над извора и изчезнала. Обикалял след това той дни и месеци наред, но не можал да я открие.На Гергьовден я зърнал на хорото. Отново се опитал да я отвлече, но тя го заплюла в лицето и казала, че вярата си не менява. Това го озверило, извадил нож и го забил в тялото на девойката. Умряла хубавицата, но и до днес хората пазят спомена за смелата и хубава българка, която не предала своята вяра.Населението направило извора на чешма и я нарекло на нейно име – Митра.

На около петстотин метра южно от село Таваличево в местността „Манастиро” под вековен дъб има побит кръст. На това място имало манастир на име „Света Богородица” и там се правели общински служби. С опожаряването на манастира от турците, страхът прогонва хората от святото място и службите секват. Възрастен човек разказва, че неговият прадядо, който живеел със стадото си в местността Змейов дол”, сънувал, че трябва да отиде в село Долна Козница, където имало майстор на кръстове, да поръча каменен кръст и да го постави на мястото, където се извършвали службите.Отишъл той, помолил го и майсторът направил кръста без пари, за да се пази българската вяра в селото. После го закарали и поставили на място. Хората от селото ревностно пазели кръста и молели Божията майка да закриля българския род.

 

Момите от Гюешево, водени от драгомани, наречени още „карамари”, всяко лято заминавали на тумби към Овчо поле и там жънели, за да припечелят някоя пара. И Румена отивала с тях. Едно предание разказва, че по време на жътва покрай нивата, където Румена жънела с други моми и невести, чета сеймени минава по пътя за Щип. Спират под сянката, заглеждат момите, сучат мустаци и решеват да се поперчат пред каменските моми, като направят състезание по стрелба.  Започнали да гърмят в едно яице, ала никой не уцелил яйцето. Румена хвърлила сърпа, отишла до един от сеймените и рекла: „Дай пушката бре!” Взема пушката от ръката на един мустакат бабаитин, примерва се и с първото гръмване пръска яйцето. Сеймените се чешат по вратовете зачервени и смутени, а бюлюкбашията им полугласно казва на Румена: „От тебе, моме, къща и дом не може да бъде”!Баща й се надявал като се омъжи да се укроти. Но това не станало. Омъжена вече, тя събирала гюешевчаните, за да я гледат как бие на нишан. Тези нейни упражнения били много дръзки. Ябълката, в която се мери невестата Румена Войвода е поставена на главата на сейменин от кулата на Девебаир, някой си Алия, наречен сетне Руменин Алия. Един от мъжете отмерва шейсет разкрача и Румена се премерва. Хората побледняват, спират да дишат от тревога, кафето се разлива в разтреперените пръсти на Мурад бюлюкбаши, който гледа това страшничко състезание от кулата. Но пушката пуква и ябълката се разлетява на парчета от главата на сейменина Алия. „Аферим, аферим”! – вика бюлюкбашията от кулата. „Аферим”! – повтарят сеймените. Чудом се чудят жените, старците хапят устни и мърморят: „На тая дълго време няма да пуши комина”!Когато нямало ябълки или пък Алия отсъствал, Румена опитвала пушката си в трикраките столчета, които гюешевчани й донасяли, и избивала тънките им крачета за почуда и смях на сеирджиите. Правела и друго: набивала в кръг куршум след куршум, а подир това пращала в средата на този кръг последния куршум, за да покаже, че оловото в ръката й е послушно като показалеца й.Славата за хубостта и юначеството на Румена прехвърля Девебаир.

Преданието разказва за една хубава девойка Митра, която белела платно на извора край село Таваличево. Зърнал я синът на известния тогава турчин Карагалията, който имал чифлик в село Горна Козница и владеел земите в околността. Пленен от хубостта й, опитал се да я улови за харема си, но тя се скрила в храсталака над извора и изчезнала. Обикалял след това той дни и месеци наред, но не можал да я открие.На Гергьовден я зърнал на хорото. Отново се опитал да я отвлече, но тя го заплюла в лицето и казала, че вярата си не менява. Това го озверило, извадил нож и го забил в тялото на девойката. Умряла хубавицата, но и до днес хората пазят спомена за смелата и хубава българка, която не предала своята вяра.Населението направило извора на чешма и я нарекло на нейно име – Митра.

 

Оформянето на днешната Кюстендилска котловина е обект на няколко етиологични легенди, в които са застъпени мотиви от широко известната и в други български краища геоморфоложка легенда, която се обвързва с фигурата на митопоетичния цар Костадин. Според нея някога котловината била голямо езеро, чийто произход, ако съдим по други варианти, има пряко отношение към активността на термалните извори под Кюстендилския Хисарлък, т.е. схваща се като частна реализация на идеята за Потопа.      Границите на това езеро са в посока от запад към изток, където крайните му точки са маркирани чрез Кюстендилския Хисарлък (там били палатите на цар Костадин, т.е. неговата столица) и вътрешната котловинна височина Спасовица (или Спасовец, между с. Копиловци и с. Николичевци; вис. ок. 160 м, на 641 м над м. р). Връзката между тях се осъществявала по някакъв железен (верижен) мост, но веднъж, когато по него минавала сватбата на цар Костадин, той се скъсал и сватовете се издавили. Друга версия на легендата твърди, че при този случай се удавила и невестата на царя, който в скръбта си заповядал да се пресуши езерото, като се прокопае канал при с. Четирци (в Скринския пролом на р. Струма), а на мястото, където загинала, построил днешния гр. Кюстендил.

Площад Велбъжд - панорама 360

panorama_1_360_339panorama_1_360_339panorama_1_360_339